Възможно ли е въвеждането на арбитър за неотложни случаи в България?

Мартин Захариев, адвокатски сътрудник в Адвокатско дружество „Димитров, Петров и Ко.“
Адв. Методи Байкушев, съдружник в Адвокатско дружество „Димитров, Петров и Ко.“

В наши дни рационалните бизнесмени търсят рационални решения. Затова и все по-голям брой компании по цял свят избират арбитража вместо съдебния процес като способ за разрешаването на сложни търговски спорове. Предимствата на арбитража спрямо съдебния процес са добре познати: бързина на производството, компетентност на арбитрите, опростена процедура по признаване и допускане до изпълнение на решенията, по-ниски разноски (поне в България) и др.

За да посрещнат нуждите на бизнеса в случаи, при които се иска спешно налагане на обезпечителни мерки, много арбитражни институции са въвели така наречените „разпоредби за арбитри за неотложни случаи“.[1] Идеята на въвеждането на фигурата на арбитъра за неотложни случаи е да се предостави на страните възможност за допускане на обезпечителни мерки, когато необходимостта от такива мерки е толкова спешна, че не може да се изчака конституирането[2] на арбитражен състав. Фигурата на арбитъра за неотложни случаи обаче повдига много въпроси: по какъв начин той се съотнася с арбитражния състав; решението на арбитъра за неотложни случаи относно обезпечителните мерки (независимо дали е под формата на арбитражно решение или заповед) окончателно ли е или подлежи на обжалване; подлежат ли на принудително изпълнение обезпечителните мерки, допуснати от арбитъра за неотложни случаи и т.н. В следващите редове ще изследваме въпроса доколко съвместим е арбитърът за неотложни случаи с българското законодателство и ще се опитаме да намерим отговор на въпроса дали е възможно да се въведе арбитър за неотложни случаи в България.

На първо място, за да преценим дали арбитърът за неотложни случаи е съвместим с българското законодателство, важно е да обясним какво се разбира под „обезпечителна мярка“ съгласно българското законодателство и кои са компетентните органи, които имат правомощията да допуснат такива мерки.

Правилата за допускане на обезпечителни мерки по граждански делa се съдържат в Част четвърта от Гражданския процесуалния кодекс (ГПК), озаглавена „Обезпечително производство“ (чл. 389 – чл. 403 ГПК). Обезпечителните мерки в арбитражното производство се регулират от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА). Съгласно §3 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗМТА законът е приложим не само към международен арбитраж, но и по отношение на вътрешен арбитраж (между страни с местожителство  или седалище в Република България). Правила за обезпечителните мерки се съдържат в чл. 9, чл. 10 и чл. 21 ЗМТА. Правилниците на арбитражните институции също съдържат разпоредби, с които се регулират обезпечителните мерки.

Няма легална дефиниция на понятието „обезпечителна мярка“.[3] Неизчерпателно изброяване на обезпечителните мерки, които могат да бъдат наложени по граждански дела, се съдържа в чл. 397, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно посочените разпоредби обезпечителните мерки могат да бъдат: налагане на възбрана върху недвижим имот, налагане на запор върху движими вещи и вземания на длъжника, както и други подходящи мерки, определени от съда, включително спиране от движение на моторно превозно средство и спиране на изпълнително производство. Правната теория дефинира обезпечителната мярка като защитата и санкцията, в които се състои обезпечението на иска.[4] Има две основни групи обезпечителни мерки в зависимост от обезпечителната нужда:

  • обезпечителни мерки, осигуряващи бъдещото осъществяване на неоснователно отричаното право; и
  • обезпечителни мерки, осуетяващи осъществяването на неоснователно претендираното право.[5]

Съгласно чл. 389, ал. 1 ГПК, във всяко положение на делото до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, ищецът може да иска от съда, пред който делото е висящо, да допусне обезпечение на предявения иск. Обезпечението може да бъде допуснато по отношение на всякакви искове (чл. 389, ал. 2 ГПК). Съгласно чл. 390 ГПК обезпечение може да се иска и преди предявяване на иска от родово компетентния съд по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение.. Съгласно тези разпоредби има два вида обезпечение, което може да бъде допуснато – обезпечение на бъдещ иск и обезпечение на предявен иск.

В същото време, държавните съдилища не са единствените компетентни органи, които могат да допуснат обезпечителни мерки. Съгласно чл. 21 ЗМТА, ако страните не са уговорили друго, арбитражният съд може по искане на една от тях да задължи другата страна да вземе подходящи мерки за обезпечаване правата на молителя. При допускане на такива мерки арбитражният съд може да определи парична гаранция, която молителят да представи. Това означава, че арбитражните състави също са компетентни да допуснат обезпечителни мерки.

Има една важна разлика между обезпечителните мерки, допускани от държавните съдилища, и тези, допускани от арбитражните състави. Обезпечителните мерки, допускани от държавните съдилища, се налагат по принудителен ред и могат да засегнат правата на трети лица. Съгласно чл. 400 ГПК съдебните изпълнители и Службата по вписания са компетентни по отношение на налагането на обезпечителните мерки. В същото време, както е видно от разпоредбата на чл. 21 ЗМТА, обезпечителната мярка, допусната от арбитражния състав, има действие единствено между страните („може … да задължи другата страна да предприеме подходящи мерки“). Обезпечителните мерки, допуснати от арбитражните съдилища, не засягат правата на трети страни.[6]

Фактът, че обезпечителните мерки, допуснати от арбитражния състав, са обвързващи само за страните, се потвърждава от правилата на много арбитражни институции в България. Чл. 28 от Правилника на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата предвижда следното: Ако страните не са уговорили друго, ищецът може да поиска от арбитражния съд да наложи на ответника подходящи мерки  за обезпечаване на правата му, предявени с иска. Молителят е длъжен да посочи конкретна мярка или мерки, които не могат да засягат трети лица. При допускане на исканите мерки арбитражният съд може да определи гаранция, която молителят да представи. Съгласно чл. 34 от Правилника за арбитраж на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ), ако страните не са уговорили друго, ищецът може да поиска от арбитражния състав да наложи на ответника подходящи мерки за обезпечаване на правата му, предявени с иска, като внесе таксата за това искане, определена в Тарифата (на арбитражната институция). Молителят е длъжен да посочи конкретни мерки, които не могат да засягат трети лица.

Правната теория[7] обяснява това с договорната същност на арбитража, при който съгласието е основополагащо за компетентността на арбитражните състави. Последните са компетентни да предизвикат правни последици само за страните, които са обвързани чрез арбитражното споразумение, и не могат да засегнат права на трети страни. Ако страните в арбитражното производство искат обезпечителни мерки, те следва да подадат молба до държавните съдилища (чл. 9 и чл. 10 ЗМТА).

С оглед изложеното, ако някоя арбитражна институция в България реши да въведе арбитър за неотложни случаи в своя правилник, той ще е компетентен да допуска обезпечителни мерки, които имат правни последици единствено между страните. Обезпечителна мярка, допусната от арбитър за неотложни случаи, не подлежи на принудително изпълнение в България, тъй като такава мярка няма обвързващо действие за трети страни (включително за компетентните органи по изпълнението).

Вторият важен въпрос, свързан с възможността за въвеждане на разпоредби за арбитри за неотложни случаи в България, е какви биха били предпоставките за допускане на обезпечителни мерки от арбитъра за неотложни случаи – дали трябва да са същите като тези за арбитражния състав и държавните съдилища или трябва да бъдат различни.

ЗМТА, както и правилниците на арбитражните институции в България, не съдържат уредба по въпроса наличието на какви предпоставки трябва да изследват арбитражните състави, за да допуснат обезпечителни мерки. В резултат, преценката на арбитрите дали да допуснат обезпечителни мерки, когато българското право е lex arbitri, е основано на предпоставките, които държавните съдилища изследват по граждански дела. Съгласно съдебната практика[8] тези предпоставки обхващат следните кумулативни изисквания:

  • допустимост на иска;
  • основателност на иска – трябва да е подкрепен от убедителни писмени доказателства (чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК);
  • предложената обезпечителна мярка следва да бъде подходяща и може да бъде наложена; и
  • ищецът/молителят следва да има правен интерес от обезпечителната мярка – това означава, че при липсата на обезпечителна мярка би било невъзможно или трудно за ищеца да реализира правата по решението (чл. 391, ал. 1 ГПК).

За сравнение правилата, съдържащи разпоредби за арбитър за неотложни случаи, не конкретизират какви са предпоставките за допускане на обезпечителна мярка от арбитъра за неотложни случаи:

  • в чл. 1, ал. 3 от Приложение V от Правилника на Арбитражния съд към Международната търговска камара се казва, че искането (за арбитър за неотложни случаи) „следва да съдържа следната информация: … в) описание на обстоятелствата, довели до подаване на Искането и на съответния спор, който е отнесен или ще бъде отнесен за решаване пред арбитраж; г) конкретизиране на исканите Неотложни мерки; д) причините, поради които молителят се нуждае от неотложни обезпечителни мерки, които не може да изчакат конституирането на арбитражен състав“;
  • в чл. 2 от Приложение II от Правилника на Стокхолмската търговска камара се предвижда следното: „Искането за назначаване на арбитър за неотложни случаи следва да съдържа: … (ii) кратко описание на спора; (iii) конкретизиране на исканите обезпечителни мерки и причините за тях..“;
  • Съгласно чл. 9.5. от Правилника на Лондонския международен арбитражен съд „в искането следва да са посочени, заедно с цялата релевантна документация: (i) конкретните основания (като неотложност) за искането за назначаване на арбитър за неотложни случаи; и (ii) конкретното искане и причините за спешната обезпечителна мярка.“

Това означава, че преценката дали да бъде допусната обезпечителна мярка следва да бъде направена от арбитъра за неотложни случаи. Правилниците на арбитражните институции относно обезпечителните мерки, допускани от арбитражните състави, закона-модел на UNCITRAL (UNCITRAL ML) и арбитражната практика[9] могат да служат за отправни точки за определянето на предпоставките за арбитъра за неотложни случаи. Чл. 17А от UNCITRAL ML определя следните предпоставки за допускане на обезпечителни мерки:

  • ако не бъде допусната мярката, възможно е да настъпи вреда, която не може да бъде в достатъчна степен репарирана чрез присъденото обезщетение за вреди, като тази вреда значително надхвърля вредата, която може да възникне за страната, срещу която е насочена мярката, ако последната бъде допусната; и
  • разумна възможност за успех на искащата мярката страна по съществото на иска.

Очевидно е, че предпоставките по чл. 17А от UNCITRAL ML са близки до предпоставките по българския ГПК. Първо, изискванията за вреда, която не може да бъде в достатъчна степен репарирана чрез присъденото обезщетение за вреди, и за неотложност на случая съответстват на интереса от обезпечителните мерки (евентуалната невъзможност или трудност за молителя да реализира правата по решението, като за този въпрос не може да се изчака решението по същество). Второ, изискването вредата, която е възможно да засегне ищеца (молителя), значително да надхвърля вредата, която може да засегне другата страна (ако не бъдат допуснати обезпечителните мерки), съответства на изискването предложената обезпечителна мярка да бъде подходяща и да може да бъде наложена. Трето, изискването за разумна вероятност искът да бъде уважен по същество съответства на изискването за допустимост и вероятна основателност на иска.

С оглед на гореизложеното, ако бъдат въведени разпоредби за арбитри за неотложни случаи в България, трябва да бъде следван моделът на арбитражните институции, като тези към Международната търговска камара, Стокхолмската търговска камара, Лондонския международен арбитражен съд и др. Това означава, че ЗМТА и правилниците на българските арбитражни институции не трябва да определят конкретни предпоставки за допускане на обезпечителни мерки от арбитъра за неотложни случаи. Той може сам да направи преценка, като се ръководи от принципите на ГПК и арбитражната практика. Фактът, че изискванията по ГПК до голяма степен съответстват на стандартите на UNCITRAL ML и международната арбитражна практика, потвърждава, че такова разрешение ще бъде в съответствие с международната арбитражна практика.

Третият въпрос във връзка с възможността за въвеждане на разпоредби за арбитри за неотложни случаи в България е какво би било съотношението между арбитъра за неотложни случаи и арбитражния състав и дали арбитражният състав ще е компетентен да отменя действията на арбитъра за неотложни случаи.

Този въпрос има сравнително лесен отговор, заложен в самата същност на арбитъра за неотложни случаи. Идеята на фигурата на арбитъра за неотложни случаи е да бъде допусната обезпечителна мярка, която е толкова неотложна, че за налагането ѝ не може да се изчака конституирането на арбитражния състав. В резултат, когато бъде конституиран арбитражен състав, същият ще има пълен контрол върху арбитражното производство. Това означава, че арбитражният състав ще бъде компетентен да прецени:

  • Дали са съблюдавани предпоставките за допускане на обезпечителните мерки;
  • Дали арбитърът за неотложни случаи е компетентен да допусне обезпечителни мерки;
  • В случай че арбитърът за неотложни случаи допусне обезпечителни мерки – дали те трябва да бъдат потвърдени или изменени;
  • В случай че арбитърът за неотложни случаи неоснователно допусне обезпечителни мерки – как да бъде възстановено предишното състояние, съответно дали да бъдат отменени мерките занапред или с обратна сила и т.н.

Предвид факта, че мерките, допуснати от арбитъра за неотложни случаи, не подлежат на принудително изпълнение, считаме, че именно арбитражният състав, а не държавните съдилища, е компетентен да потвърди или да отмени такива мерки. Причините са следните: тъй като страните са дали своето съгласие за арбитраж, те също са се съгласили да подчинят своето поведение на решенията на арбитрите (включително относно обезпечителните мерки). Следователно, въпросът дали обезпечителните мерки, допуснати от арбитъра за неотложни случаи, са основателни следва да бъде решен чрез същия способ за решаване на спорове, който е избран от страните – чрез арбитраж. В допълнение, както беше посочено по-горе, обезпечителната мярка няма да засегне трети страни. Затова и не е необходима намеса от страна на държавните съдилища с оглед защита правата на трети страни. В резултат на изложеното, арбитражният състав следва да бъде компетентният орган за разглеждане на всякакви въпроси, възникнали от или във връзка с производството пред арбитъра за неотложни случаи.

В заключение, действията на арбитъра за неотложни случаи предоставят на страните допълнителни възможности за обезпечителни мерки, когато неотложността е от решаващо значение. Фактът, че все повече арбитражни институции по цял свят решават да включат в своите правилници разпоредби за арбитри за неотложни случаи, е показателен за ефективността на арбитъра за неотложни случаи. С оглед на това, че обезпечителните мерки, допуснати от арбитражен състав, не подлежат на принудително изпълнение в България, арбитражните институции следва сериозно да обмислят евентуалното включване в техните правилници на разпоредби за арбитри за неотложни случаи, тъй като обезпечителните мерки, допуснати от арбитъра за неотложни случаи, ще имат същите правни последици, каквито имат тези, допуснати от арбитражния състав. Включването на разпоредби за арбитри за неотложни случаи в правилниците на арбитражните институции би било стъпка в правилната посока в превръщането на България в юрисдикция, настроена положително към арбитража, която привлича повече рационални бизнесмени.


[1]Такива са например: Арбитражният институт на Стокхолмската търговска камара (SCC), Международният арбитражен съд към Международната търговска камара (ICC Court of Arbitration), Лондонският международен арбитражен съд (LCIA), Международният център за разрешаване на спорове (ICDR), Китайската международна икономическа и търговска арбитражна комисия (CIETAC) и др.

[2] Във връзка с конституирането на арбитражен състав важно е да се отбележи, че много от правилниците на български арбитражни институции не предвиждат подаването на искане за арбитраж (на английски език “Request for Arbitration”) за разлика от правилниците на чуждестранните арбитражни институции, като например Международния арбитражен съд при Международната търговска камара. Арбитражното производство в България се образува въз основа на подадена искова молба. Вж. чл. 4 от Правилника на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата, чл. 9 от Правилника за арбитраж на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) и др.

[3] Понятията: interim relief, provisional relief, provisional measures, interim measures, security и security measures в английския текст ще се използват като синоними. В българския текст тези понятия навсякъде са преведени като „обезпечителни мерки“.

[4] Живко Сталев, Анелия Мингова, Огнян Стамболиев, Валентина Попова, Ружа Иванова – Българско гражданско-процесуално право, 9-то издание, Сиела, с. 1218.

[5] Пак там, с. 1219.

[6] Вж. например Арбитражно решение от 14.10.2005 г. по Международно арбитражно дело № 17/2005 на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата.

[7] Живко Сталев, Анелия Мингова, Огнян Стамболиев, Валентина Попова, Ружа Иванова – Българско гражданско-процесуално право, 9-то издание, Сиела, стр. 820.

[8] Вж. напр. Определение № 20 447 от 23.10.2013 г., гр. д. № 10693/2013, VI състав на Софийски градски съд; Определение № 1620 от 23.01.2014 г., гр. д. № 741/2014, I състав на Софийски градски съд; Определение № 62 от 05.01.2015 г., дело № 14466/2014, Софийски градски съд; Определение № 3192 от 08.11.2013 г., гр. д. № 3422/2013 г., VII състав на Окръжен съд – Пловдив и др. (всички цитирани определения са окончателни и не подлежат на обжалване).

[9] Арбитражните състави в преобладаващата международна арбитражна практика разглеждат същите изисквания като изискванията по чл. 17А от закона-модел на UNCITRAL, включително и изискването за „спешност“ (вж. напр. дело на № 10596, 2000 на Арбитражния съд към Международната търговска камара; Гари Борн – Международен арбитраж: Дела и материали, 2-ро издание, Kluwer Law International, 2015, стр. 889). Поради тази причина в настоящия анализ ще бъдат изследвани само изискванията по чл. 17А UNCITRAL ML.